The Killing of America (1982)

Сух и дращещ, lo-fi, сглобен от архивни кадри, филмът е от предимно информативен и съобщаващ тип с лек, недразнещ и не напълно ориентиран пропаганден тон в грубо разрязване на Американската мечта. Гласът зад кадър разказва и допълва, остава като фон, а самият кадър е често изпълнен от стряскащата брутална действителност. Убийството е нишката, която обособява отделните истории, приемайки множество форми. Представен е актът на отнемане на живот, често преднамерен и сурово обмислен. Убийства, подтикнати от съвсем различни причини и често облечени в праведна цел. Показани са най-популярни имена и събития в САЩ от отминалия век и въпреки структурата на изреждане и използване на чужди материали успява ако не да проникне в дълбочина, то да погледне към една тъмна пропаст, притаила злоба, ярост, отчуждение, отговорът на всичко, което не приемаме или просто най-древни и необясними арехтипи и то без да губи посока. Една линия, спускаща се свирепо и мрачно, разклонявайки се в най-различни ниши от всекидневен характер, която успява умело да съшие документални кадри и автономно прескача между проблеми и факти дори зад вниманието на масата без спекулации, без разнищване и без драматизма на вечерните новини. Единствените въпроси, които задава съвсем пряко, са свързани с достъпа на оръжие до обикновените хора и функционалността на съдебната система, и то от обикновената житейска гледна точка. Ето и откъс с най-симпатичния измежду показаните, чиито глас познавах само от встъплението на The Berzerker - Forever.

Pain of Salvation - 08.10.2011

В доста студена и влажна съботна вечер, няколко часа след един неосъществен опит за позиция и глас поради неудобността на времето и на съвсем по-неудобно и закътано място, се осъществи срещата на българската публика с не-метъл* групата Pain of Salvation. А публиката или поне отбрана част от нея е осъществявала вече този контакт, но не и на наша земя. Липсват ми обаче средства, желание и амбиция в живота, че да предприема подобна стъпка. Шведите или да не кажем шведът са най-известни с авангардната си прогресивност и експерименталност, която преди 5-6 години ми отвори някаква по-важна врата за възприемането на организираните звуци. Макар и с позагубен интерес къде от промяна на емоционалното същество и с последните неособени албуми, отделих 42-та лв. Наживо обаче това нямаше толкова значение, напълно се вписваха всякакви песни в това, което витаеше навсякъде. Особена магия, особена лична искреност сред има-няма 200-те души. Не беше метъл концерт, защото и групата не свири метъл, макар и с такава публика, мръсните ми кецове като че ли се отличаваха. Съвършена идентичност, нехарактерен тон, запазващ се и в най-праволинейното соло. Звуците се нижеха, изсипваха и дори и без да си напълно доволен можеш да простиш всичко, защото те са си те. Pain of Salvation са група с напълно обособен и изявен лидер, какъвто често е нужен и чия вината, че е надарен с такава харизматичност и такъв глас. Даниел Гилденлоу се провря във всеки един от присъстващите, проникна в мрака и детската болка, изкара всичката самота навън, а на самия финал заедно ни накара да се отделим от тая самота, докато припяваше Hallelujah, вдъхновено и прочувствено. Навън пронизваше есента, а вътре се промъкна една хипария в странни одежди, водени от емоционален бунтар. Сега съм студен и циничен отново, но тая вечер не беше така.

Blood for Dracula (1974)

тук нещата като че ли сработват повече като история от Франкенщайн. атмосферата е съвсем различна, заразлика от гор сцените и по-силната му натуралност. подобаващо мрачно мистериозна и сексуално богата. Джо Даллесандро е отново представител на работната и слугуваща класа, увличащ се по руската революция и силата на пролетариата, виждайки уверено падението на аристократизма и извършвайки личната си революция към края. Човек на едно Ново време, алфа+ мъжкар без ценностна система и без да издаваме издайническия му ръст. на това силно се противопоставя образа на вампира, изигран от удо киер отново. болнав, затворен, търсещ чистотата на девствеността, чувствителен, желаещ женско внимание. Дракула като жертва на нуждите си, като наплашено животно вместо звяр. повреден хищник от една минала епоха. обръщане на представи, слабост, меланхолично поведение, породено от липса на внимание. романтична вглъбеност, обратна его страна на д-р франкенщайн.

not dreaming, waiting времената са били интересни и подобно съдържание също. въпросът е докъде стига попкултурното миксиране на идеи и послания на повърхността с реалното навътре. на места доста сериозен. и на двете места представя различно противопоставяне на класи, подтикнати от различни психологични подбуди. гледа се в огледалото, но образ няма, не съществува, само другите го виждат, а огледалото прави реалността още по-реална, поне зрително. ухапването е изкривен любовен акт, носещ същата наслада, както определените прониквания от другия филм, но този път за жертвите. равнозначно и на обезчестяване, поставящо под контрол. Но има и още една страна, обеднялата и прогнила отвътре европейска аристокрация, носеща само прашасал спомен за заслужена бляскавост и достойнства. Докато го гледах, задълбал нанякъде, не обърнах нужното внимание колко принудено и непринудено забавен, просташки е. Вината е комплексна, от реплики и полуабсурдни роли, водени от Удо Киер и допълнение от присъствие на Висконти и Полански и въобще цялото отношение. С припомняне на сцени и идеи, впечатленията се натрупват в една заслужено култова съвкупност и запомнящ се филм.

Today is the Day

Today is the Day са американци от Nashville, Tennessee със солидно минало и 9 дългосвирещи албума с последен от настоящата. Не знам кой и как или самите те са се крили досега от мен, но най-вероятно е заради името, предразполагащо към зализан метълкор с 80-тарски влияния. Обичам да асоциирам с други групи и се наемам да ги виждам като смесица от Pig Destroyer, Converge и да кажем Korn или Deftones с депресираната алтернативност и нетолкова наблягането на музициране. И напълно ненормален вокал, добавящ още повече уникалност, а сега приличащ на много ядосан чичка.
Напълно самобитна група, минаваща между влияния и стилове с хаотична лудост и болезнена неудобна искреност.

City of the Living Dead (1980)

Заглавието е подвеждащо и объркващо повличащо в посока познатата изградена масово зомби визия и структура. Изникват сами неминуемо определени очаквания и това при сблъсъка с малко по-различната реалност, която разглежда Фулчи с още два подобни филма в своеобразната трилогия, създава известно объркване в зрителя или конкретно в мен. А самият сюжет по едно време зомбясва съвсем, макар ударението да е върху едно кошмарно зло с различни проявления, но и общи очертания. Цялото нещо е облечено в познатите поостарели гор сцени, които днес съвсем рядко бихме видели в известен филм. Няма го и познатото хорър манипулативно усещане, макар че такива черти има, има си и "па" моментите, но като драма с хорър елементи без обичайното драматизиране и емоции. Хорър черти и елементи в нехорър филм или приказка за злото без много метафоризиране за сблъсъка на едно обикновено и ежедневно добро срещу мистериозно, тероризиращо зло. На повърхността няма от какво да се объркаш, но като че ли основата е съвсем различна. Разсъжденията вървят в посоката и съмнението какво същество е всъщност италианецът, но със сигурност присъства артистичният подход.

Следи се не толкова самото Зло, колкото проявленията му в уродливи форми, а дори и в човешко психическо изкривяване със слабост пробивания на глави и доста кървави сълзи. Героите се обособяват в различни моменти, придобиват, губят важност, допирайки се до ядрото, което е някъде между тях и отворените адови врати, служейки на историята и измествайки ударението на съвсем различно място. Въпреки че всеки фен на жанра би си харесал нещо в многообразието на проявленията на болното въображение, не всеки би се хванал на общия тон на това кино.

някой се разхожда върху гроба ти.

много лесно от тъмнината се появяват образите и в двете посоки и става ясно, че всъщност не е тъмнина а абстрактната граница, която не съществува, но разделя. последното нещо, което чу тази сутрин преди да се събудиш или в съглашение със спомена от последния хит. някой се разходжа върху гроба ти и този някой си ти, почуква леко от другата страна да ти напомни, че си ти. в бързия майндфак дори си спомняш за врата, която при ясно съзнание много рядко се е отваряла. "personal jesus", без да ги обожавам, twin peaks и една крайно индивидуалистично фрапираща сцена от екшън с Чарлз Бронсън, която нямам представа какво съдържаше, но доведе много плашещо надълбоко.

Day of the Dead (1985)

Малко в сянката на първите два Ромерови зомби филма и сигурно се явява като последната добра стъпка или пък за по-тегавите - разочарование.
Навлиза добре в шарения свят на 80-те, допълнен от музиката и комуникиращ с екшън и слашър съвременниците си. Макар да е реално далеч от тях, офбийт ритъмът от Зората е взел динамиката на времето си. Действието е сериозно напрегнато, макар и със зомбита, разкъсвания, хедшотове, оставени предимно за накрая. Основно следи хора в изолация и напрегнатия разнослоен тежък въздух между тях. Отново познати фигури с положителен персонаж чернокож и военните откъм отрицателния ъгъл, по средата са "учените", водени от д-р Франкенщайн и коравата героиня. Героите са предимно стереотипни, но със солидна психологическа основа, представяйки разни обществени позиции и идеи, поставени в запомнящи се гор сцени.
И тук Ромеро дава малко по-различен поглед на историята, като допълва изградената си вселена, но в по-съсредоточен и изолиран вид със зомбита на все по-заден план като присъствие, но пък с различно значение и участие. А е нужно и те да си имат звезда.