Vargtimmen (1968)/Acid Bath - Paegan Terrorism Tactics(1996)

Ударих си Бергман без повод, като задълбаване от психологическото на италианския хорър или пък с връщане към драматичното с подходящ филм като този, явяващ се нещо като негов филм на ужасите. Изследва кризата на творец и борбата с личните му демони, появяващи се като кошмари на границата на реалността на филма, като най-силните моменти са именно във втората половина на филма и съвсем към края.
Като гол нерв, който се гърчи по-късно в Eraserhead и не само на Линч, а друга допирна точка е носталгичната визия на отминал период, тук минаващ през класическо холивудско кино, та до Шекспирова минималистична театралност. Резултатът е наистина странен трип в най-дълбоката си част, но нормално сюрреалистичен както при други подобни отваряния на пластове навътре. Автобиографичността пада само като сянка в рилейтването към друг артист с изтерзана душа, имащ нуждата да твори, събрала се в ядяща го душевна язва с наближаващата пропаст от всички страни. Тонът е мрачен и задушлив, а отсрещаната страна на един ранен Джак Торънс, персонажът на фон Сидов, стои съпружеската тиха любов и отдаденост на Лив Улман с помощта на характерните портретни близки планове, снимани прецизно от Свен Никвист. 

Бергман винаги изненадва, вкарвайки те в едно здраво, изискано по някакъв класически начин, място и съвсем бавно и правилно назрява в кулминационни моменти, отвеждащи в тиха паника. Със сюжет и мистериозно представяне като че ли се опитва да се стилизира и да вкара опорни точки като жанр, което се явява интересен експеримент, но нормално не напълно работещ на всички нива.

 

**************************************************

 Дали филмът оказа влияние не мога да кажа, но се събудих с желанието да чуя Bleed Me An Ocean на Acid Bath, а след това нямаше как и целия албум, който пък така ангажира, че трудно можеш да правиш нещо друго, слушайки го. Подобно на Бергман тонът е мрачен и огледалният ти образ понякога излиза пред теб тук с мъртвешка поезия, приятелски и обикновено близък, но сред мъгла и мазна слъдж прослойка от всякакви лайна. Една психеделична Nirvana, задълбала екзистенциално в хероиновия трип и то дори магично и приказно, поддържан с постоянно пушене. Трудно може да се опише музиката на групата, която във втория си и последен албум се явява като събирателно на цялата алтернативна сцена, но със собствено уникално звучене, стигащо дори до кросоувъра на Pantera, дет вокали и експериментирането на Tool, всичко опиращо се на медения гласец на Dax Riggs и болните му текстове.

From The Edge Of The Deep Green Sea