I Would Set Myself On Fire For You

Още една група с изненадващо съдържание под странното и при това дълго име. Лесно небрежно подминуемо, макар че да ти попадне надали е лесно. Неясен късмет дължи запознаването ми с тях преди години. В основата си и предполагам с разделянето на сцена, са emo\screamo и то сред по-trve съучениците си, до каквато и абсурдна крайност да стига това определение. Но заразлика от сцената и поне част от групите тук имаме съвсем различно нещо. Албуми, построени като драматична емоционална беседа, история, разказана от мъжки и женски гласове, акомпанирана с най-различни инструменти и джазов оттенък. Експерименталност и самобитност са клишетата. А за жалост и за още повече култовост, групата е неясно разпаднала се само с две издания. Тъжна, меланхолична музика, най-подходяща за по никоето време на късната нощ и ранните утрини.

The Killing of America (1982)

Сух и дращещ, lo-fi, сглобен от архивни кадри, филмът е от предимно информативен и съобщаващ тип с лек, недразнещ и не напълно ориентиран пропаганден тон в грубо разрязване на Американската мечта. Гласът зад кадър разказва и допълва, остава като фон, а самият кадър е често изпълнен от стряскащата брутална действителност. Убийството е нишката, която обособява отделните истории, приемайки множество форми. Представен е актът на отнемане на живот, често преднамерен и сурово обмислен. Убийства, подтикнати от съвсем различни причини и често облечени в праведна цел. Показани са най-популярни имена и събития в САЩ от отминалия век и въпреки структурата на изреждане и използване на чужди материали успява ако не да проникне в дълбочина, то да погледне към една тъмна пропаст, притаила злоба, ярост, отчуждение, отговорът на всичко, което не приемаме или просто най-древни и необясними арехтипи и то без да губи посока. Една линия, спускаща се свирепо и мрачно, разклонявайки се в най-различни ниши от всекидневен характер, която успява умело да съшие документални кадри и автономно прескача между проблеми и факти дори зад вниманието на масата без спекулации, без разнищване и без драматизма на вечерните новини. Единствените въпроси, които задава съвсем пряко, са свързани с достъпа на оръжие до обикновените хора и функционалността на съдебната система, и то от обикновената житейска гледна точка. Ето и откъс с най-симпатичния измежду показаните, чиито глас познавах само от встъплението на The Berzerker - Forever.

Pain of Salvation - 08.10.2011

В доста студена и влажна съботна вечер, няколко часа след един неосъществен опит за позиция и глас поради неудобността на времето и на съвсем по-неудобно и закътано място, се осъществи срещата на българската публика с не-метъл* групата Pain of Salvation. А публиката или поне отбрана част от нея е осъществявала вече този контакт, но не и на наша земя. Липсват ми обаче средства, желание и амбиция в живота, че да предприема подобна стъпка. Шведите или да не кажем шведът са най-известни с авангардната си прогресивност и експерименталност, която преди 5-6 години ми отвори някаква по-важна врата за възприемането на организираните звуци. Макар и с позагубен интерес къде от промяна на емоционалното същество и с последните неособени албуми, отделих 42-та лв. Наживо обаче това нямаше толкова значение, напълно се вписваха всякакви песни в това, което витаеше навсякъде. Особена магия, особена лична искреност сред има-няма 200-те души. Не беше метъл концерт, защото и групата не свири метъл, макар и с такава публика, мръсните ми кецове като че ли се отличаваха. Съвършена идентичност, нехарактерен тон, запазващ се и в най-праволинейното соло. Звуците се нижеха, изсипваха и дори и без да си напълно доволен можеш да простиш всичко, защото те са си те. Pain of Salvation са група с напълно обособен и изявен лидер, какъвто често е нужен и чия вината, че е надарен с такава харизматичност и такъв глас. Даниел Гилденлоу се провря във всеки един от присъстващите, проникна в мрака и детската болка, изкара всичката самота навън, а на самия финал заедно ни накара да се отделим от тая самота, докато припяваше Hallelujah, вдъхновено и прочувствено. Навън пронизваше есента, а вътре се промъкна една хипария в странни одежди, водени от емоционален бунтар. Сега съм студен и циничен отново, но тая вечер не беше така.