Vargtimmen (1968)/Acid Bath - Paegan Terrorism Tactics(1996)

Ударих си Бергман без повод, като задълбаване от психологическото на италианския хорър или пък с връщане към драматичното с подходящ филм като този, явяващ се нещо като негов филм на ужасите. Изследва кризата на творец и борбата с личните му демони, появяващи се като кошмари на границата на реалността на филма, като най-силните моменти са именно във втората половина на филма и съвсем към края.
Като гол нерв, който се гърчи по-късно в Eraserhead и не само на Линч, а друга допирна точка е носталгичната визия на отминал период, тук минаващ през класическо холивудско кино, та до Шекспирова минималистична театралност. Резултатът е наистина странен трип в най-дълбоката си част, но нормално сюрреалистичен както при други подобни отваряния на пластове навътре. Автобиографичността пада само като сянка в рилейтването към друг артист с изтерзана душа, имащ нуждата да твори, събрала се в ядяща го душевна язва с наближаващата пропаст от всички страни. Тонът е мрачен и задушлив, а отсрещаната страна на един ранен Джак Торънс, персонажът на фон Сидов, стои съпружеската тиха любов и отдаденост на Лив Улман с помощта на характерните портретни близки планове, снимани прецизно от Свен Никвист. 

Бергман винаги изненадва, вкарвайки те в едно здраво, изискано по някакъв класически начин, място и съвсем бавно и правилно назрява в кулминационни моменти, отвеждащи в тиха паника. Със сюжет и мистериозно представяне като че ли се опитва да се стилизира и да вкара опорни точки като жанр, което се явява интересен експеримент, но нормално не напълно работещ на всички нива.

 

**************************************************

 Дали филмът оказа влияние не мога да кажа, но се събудих с желанието да чуя Bleed Me An Ocean на Acid Bath, а след това нямаше как и целия албум, който пък така ангажира, че трудно можеш да правиш нещо друго, слушайки го. Подобно на Бергман тонът е мрачен и огледалният ти образ понякога излиза пред теб тук с мъртвешка поезия, приятелски и обикновено близък, но сред мъгла и мазна слъдж прослойка от всякакви лайна. Една психеделична Nirvana, задълбала екзистенциално в хероиновия трип и то дори магично и приказно, поддържан с постоянно пушене. Трудно може да се опише музиката на групата, която във втория си и последен албум се явява като събирателно на цялата алтернативна сцена, но със собствено уникално звучене, стигащо дори до кросоувъра на Pantera, дет вокали и експериментирането на Tool, всичко опиращо се на медения гласец на Dax Riggs и болните му текстове.

From The Edge Of The Deep Green Sea

La vie de Jésus (1997)

Бруно Дюмонт ми беше почти неизвестен, докато не гледах трейлър за предстоящия му филм, още някакви хвалби и накрая пряко сравнение с Ханеке.
Дебютът му е френска, селска coming of age драма. Чак селска не, но в доста ненаселен, че чак сюрреалистично, град/предградиe. Сниман е в носталгичен широк формат, по това време като че ли си е характерно, но тук се връзва добре. Заглавието подсказва религиозен план, докато филмът е предимно в мечатателно-екзистенциален тон, към самия край се пресичат нещата, може би и където трябва.

Направо тежи с атмосфера. Отразява бит и ежедневие с малките му "филмчета" през погледа на дистърбнат не много умен юноша. Освен че се връща много вероятно в своето детство, Дюмон помага и в пренасянето на зрителя в собствения му малък свят и спомени. Спокойствието е неизменно и тегаво, чак трагично застояло, но с неизбежна посока.

Типично за европейска драма не са спестени графични голи сцени, чак провокативни и дори ненужни, но все пак са част от нещата. Има и социално-етническата страна, която играе роля и е важна да се отбележи, но не и толкова сама по себе си.

Öszi almanach (1984)

От ранните филми на унгареца Бела Тар, когато все още отстъпва място на цветовете, избледняващи както в самия филм, така и в творчеството му. Като трагедия, поставена в обикновена битова пост-социалистическа драма. Хипстърски артхаус с постоянно борещи се няколко цвята, оправдан в прорязващото усещане и оголване на характерите в обикновените ситуации. Нaкъсан от сцена в сцена и диалог в диалог, прекалено истински и особено красноречив, студен и меланхоличен. Усещането за изкуственост и визитна картичка остава като вкус, но цялостният стил, студен, че чак режещ, го измества. Характерите се сблъскват, както светлините, променящи се с общото поле на разпространение, но след това отното заискряват самостоятелно. Претенциозността може да се прости заради странно магическия битовизъм. Бела Тар е творец, поставян на едно с Тарковски и Бергман, но това все още ми убягва.