Lana Del Rey

Aмериканска съвсем прясно новоизлюпена като популярност певица. Грейнала в ютуб наскоро с клипа Video Games и нов имидж след дори издаден нелош незнаен албум. Лана Дел Рей е псевдоним, идващ от актрисата Лана Търнър и някакъв грозен модел Форд, всичко съвсем по американски. Не идва и зле сравнението и поставянето във филм на Линч, откъдето и всъщност научих за нея тук. Музиката спокойно минава за любовно ученическа, но няколко дена ме преследват двете песни, излезли набързо в EP. По един сладникаво магнетично спокоен начин се намърдва между всякакви неща с ясно съзнание и незаинтерсованост. Доброто американско момиче, минало през доста загадъчни и странни моменти, наричаща се "gangsta Nancy Sinatra". Съвсем скоро се очаква да се появи и новият албум.

Away with Words (1999)

Режисьорски филм на Кристофър Дойл, чиито услуги като оператор са ползвани от не едно известнo име, а разни хора посягат към филми само заради отличителния му топъл кехлибарен стил. С Уонг Кар Вай е направил 8 и вероятно немалко време е прекарал на азиатска територия, заобиоколен от всякакви странности и безумия, та да излязат наяве тука. Нещо като бийт сайберпънк артхаус с речитатив като от Бъроуз в мечтателно, наивно прозряващ, детски личен тон и много жива артистичност. Сменят се прелестни кадри и настроения в топъл бонбонен трип с поетично отнесен мечтателен и зареждащ тон. Настроението е носталгично, меланхолично и човешко между малко морска мъгла, улична пиянска романтика и търсенето на другия.

The Bird With The Crystal Plumage (1970)

Зрител и главният герой във филма стават пряк свидетел на опит за убийство в задушаваща клаустрофобична безпомощност. Загадката се разкрива постепенно, в постоянно отъждествяване и въвличане в нея. Дебютът на небезизвестния Дарио Ардженто. Ключовата дума е "стилен", а жанрът е giallo. Първо в литературата, а след това и в киното, мистериозни булевардни криминални истории, преплитащи брутални убийства и наситени с еротични нюанси. Другото име е Виторио Стораро, снимал "Конформистът", "Апокалипсис, сега" и не само, но би трябвало да се спомене и Мориконе, но само като фон. Тук претенциозността зад кадър все още е умерена и за добро или лошо далеч от самоцел. Заедно с липсата на гор сцени може да му се лепне етикет беззъб, но това добавя определена завършеност на филма, махайки остаряващите окови на специалните ефекти. Ардженто задава отрано стандарти само загатвайки какво ще предстои нататък. Сюжет и герои за фон в една езотерична сюрреалистичност, добиваща най-ярки очертания в ритуално бавно изпълнените фетишизирани убийства.

Tides from Nebula, Midas Fall, Mental Architects - 19.XI.2011, The Box

Последното от редица събития, организирани от "Post-Rock Bulgaria", но само за тази година.
Самочувствие е да се намъкнеш в някаква структура и ред, да изградиш скелет по зададени части и да се влееш напълно без каквато и да е несигурност. Поляците Tides from Nebula поздравиха като по учебник миналите две групи - българите Mental Architects и симпатичните Midas Fall със запомнящата се вокалистка, която постоянно ме носеше към мрачната нежна обреченост от гласа на Лив Кристън в старите времена на Theatre of Tragedy. Но звездите бяха именно поляците, които с наближаването на времето, до което позволява пребиваването в тесния The Box, формално се махнаха от сцената, за да се върнат минути по-късно и да закрият прекрасната вечер с може би най-известната си композиция. През последните години post rock/metal сцената направо избухна, утвърдиха се имена и характерно звучене и е някак странно инструментална група от по-затънтената част на Европа да напълни макар и не толкова голямо помещение. Полската метъл сцена отдавна е затвърдила името си, пък и киното им има своите международни представители, но Tides from Nebula със свирене, с музика и присъствие показаха буквално, че са наравно с най-известните и заслужили имена в цялата "пост" сцена. С никакво колебание ни разходиха из познатото пространството и по-далеч, разчупваха обвивката на материалното и ни караха да търсим надълбоко, а след това отново ни запращаха до най-отдалечени кътчета с грандиозни картини, нарушени от последващи спокойствие и чистота. Дори тежката мараня не наруши богатия трип, чиито вдъхновител бяха няколко момчета, които без проблем се заиграваха с музикалните клишета на въпросната музика и показаха собствено лице, без дори да се отдалечат за малко утъпкания път точно като голяма група, каквато са.

Buio Omega (1979)

Beyond the Darkness по английско представяне е болна, нискобюджетна, дървена история. По-точно надървена като се има предвид по-широката известност на режисьора Joe D'Amato в adult продукциите. Но дали поради запознатостта с тоя факт, постоянно ми изникваше впечатление за странна нестандартност, технически въвличаща героя в познат перверзен начин. Сюжетът не нищо завъртяно или изненадващо, нищо особено като цяло, но се развива като изцяло от друга страна, подчинена на съвсем различна гледна точка. Дървената актьорска игра, разните натрапващи се дефекти и безумия, които биха изглеждали комично ако имаше на какво рационално да се облегнем, заедно с видео качеството, и тук-там щипки реалност, изграждат сюрреалистично усещане като в кошмар или лош трип. Но пък в голяма степен лишено от позната емоционалност, освен само долавящият се извратен черен хумор.

I Would Set Myself On Fire For You

Още една група с изненадващо съдържание под странното и при това дълго име. Лесно небрежно подминуемо, макар че да ти попадне надали е лесно. Неясен късмет дължи запознаването ми с тях преди години. В основата си и предполагам с разделянето на сцена, са emo\screamo и то сред по-trve съучениците си, до каквато и абсурдна крайност да стига това определение. Но заразлика от сцената и поне част от групите тук имаме съвсем различно нещо. Албуми, построени като драматична емоционална беседа, история, разказана от мъжки и женски гласове, акомпанирана с най-различни инструменти и джазов оттенък. Експерименталност и самобитност са клишетата. А за жалост и за още повече култовост, групата е неясно разпаднала се само с две издания. Тъжна, меланхолична музика, най-подходяща за по никоето време на късната нощ и ранните утрини.

The Killing of America (1982)

Сух и дращещ, lo-fi, сглобен от архивни кадри, филмът е от предимно информативен и съобщаващ тип с лек, недразнещ и не напълно ориентиран пропаганден тон в грубо разрязване на Американската мечта. Гласът зад кадър разказва и допълва, остава като фон, а самият кадър е често изпълнен от стряскащата брутална действителност. Убийството е нишката, която обособява отделните истории, приемайки множество форми. Представен е актът на отнемане на живот, често преднамерен и сурово обмислен. Убийства, подтикнати от съвсем различни причини и често облечени в праведна цел. Показани са най-популярни имена и събития в САЩ от отминалия век и въпреки структурата на изреждане и използване на чужди материали успява ако не да проникне в дълбочина, то да погледне към една тъмна пропаст, притаила злоба, ярост, отчуждение, отговорът на всичко, което не приемаме или просто най-древни и необясними арехтипи и то без да губи посока. Една линия, спускаща се свирепо и мрачно, разклонявайки се в най-различни ниши от всекидневен характер, която успява умело да съшие документални кадри и автономно прескача между проблеми и факти дори зад вниманието на масата без спекулации, без разнищване и без драматизма на вечерните новини. Единствените въпроси, които задава съвсем пряко, са свързани с достъпа на оръжие до обикновените хора и функционалността на съдебната система, и то от обикновената житейска гледна точка. Ето и откъс с най-симпатичния измежду показаните, чиито глас познавах само от встъплението на The Berzerker - Forever.

Pain of Salvation - 08.10.2011

В доста студена и влажна съботна вечер, няколко часа след един неосъществен опит за позиция и глас поради неудобността на времето и на съвсем по-неудобно и закътано място, се осъществи срещата на българската публика с не-метъл* групата Pain of Salvation. А публиката или поне отбрана част от нея е осъществявала вече този контакт, но не и на наша земя. Липсват ми обаче средства, желание и амбиция в живота, че да предприема подобна стъпка. Шведите или да не кажем шведът са най-известни с авангардната си прогресивност и експерименталност, която преди 5-6 години ми отвори някаква по-важна врата за възприемането на организираните звуци. Макар и с позагубен интерес къде от промяна на емоционалното същество и с последните неособени албуми, отделих 42-та лв. Наживо обаче това нямаше толкова значение, напълно се вписваха всякакви песни в това, което витаеше навсякъде. Особена магия, особена лична искреност сред има-няма 200-те души. Не беше метъл концерт, защото и групата не свири метъл, макар и с такава публика, мръсните ми кецове като че ли се отличаваха. Съвършена идентичност, нехарактерен тон, запазващ се и в най-праволинейното соло. Звуците се нижеха, изсипваха и дори и без да си напълно доволен можеш да простиш всичко, защото те са си те. Pain of Salvation са група с напълно обособен и изявен лидер, какъвто често е нужен и чия вината, че е надарен с такава харизматичност и такъв глас. Даниел Гилденлоу се провря във всеки един от присъстващите, проникна в мрака и детската болка, изкара всичката самота навън, а на самия финал заедно ни накара да се отделим от тая самота, докато припяваше Hallelujah, вдъхновено и прочувствено. Навън пронизваше есента, а вътре се промъкна една хипария в странни одежди, водени от емоционален бунтар. Сега съм студен и циничен отново, но тая вечер не беше така.

Blood for Dracula (1974)

тук нещата като че ли сработват повече като история от Франкенщайн. атмосферата е съвсем различна, заразлика от гор сцените и по-силната му натуралност. подобаващо мрачно мистериозна и сексуално богата. Джо Даллесандро е отново представител на работната и слугуваща класа, увличащ се по руската революция и силата на пролетариата, виждайки уверено падението на аристократизма и извършвайки личната си революция към края. Човек на едно Ново време, алфа+ мъжкар без ценностна система и без да издаваме издайническия му ръст. на това силно се противопоставя образа на вампира, изигран от удо киер отново. болнав, затворен, търсещ чистотата на девствеността, чувствителен, желаещ женско внимание. Дракула като жертва на нуждите си, като наплашено животно вместо звяр. повреден хищник от една минала епоха. обръщане на представи, слабост, меланхолично поведение, породено от липса на внимание. романтична вглъбеност, обратна его страна на д-р франкенщайн.

not dreaming, waiting времената са били интересни и подобно съдържание също. въпросът е докъде стига попкултурното миксиране на идеи и послания на повърхността с реалното навътре. на места доста сериозен. и на двете места представя различно противопоставяне на класи, подтикнати от различни психологични подбуди. гледа се в огледалото, но образ няма, не съществува, само другите го виждат, а огледалото прави реалността още по-реална, поне зрително. ухапването е изкривен любовен акт, носещ същата наслада, както определените прониквания от другия филм, но този път за жертвите. равнозначно и на обезчестяване, поставящо под контрол. Но има и още една страна, обеднялата и прогнила отвътре европейска аристокрация, носеща само прашасал спомен за заслужена бляскавост и достойнства. Докато го гледах, задълбал нанякъде, не обърнах нужното внимание колко принудено и непринудено забавен, просташки е. Вината е комплексна, от реплики и полуабсурдни роли, водени от Удо Киер и допълнение от присъствие на Висконти и Полански и въобще цялото отношение. С припомняне на сцени и идеи, впечатленията се натрупват в една заслужено култова съвкупност и запомнящ се филм.

Today is the Day

Today is the Day са американци от Nashville, Tennessee със солидно минало и 9 дългосвирещи албума с последен от настоящата. Не знам кой и как или самите те са се крили досега от мен, но най-вероятно е заради името, предразполагащо към зализан метълкор с 80-тарски влияния. Обичам да асоциирам с други групи и се наемам да ги виждам като смесица от Pig Destroyer, Converge и да кажем Korn или Deftones с депресираната алтернативност и нетолкова наблягането на музициране. И напълно ненормален вокал, добавящ още повече уникалност, а сега приличащ на много ядосан чичка.
Напълно самобитна група, минаваща между влияния и стилове с хаотична лудост и болезнена неудобна искреност.

City of the Living Dead (1980)

Заглавието е подвеждащо и объркващо повличащо в посока познатата изградена масово зомби визия и структура. Изникват сами неминуемо определени очаквания и това при сблъсъка с малко по-различната реалност, която разглежда Фулчи с още два подобни филма в своеобразната трилогия, създава известно объркване в зрителя или конкретно в мен. А самият сюжет по едно време зомбясва съвсем, макар ударението да е върху едно кошмарно зло с различни проявления, но и общи очертания. Цялото нещо е облечено в познатите поостарели гор сцени, които днес съвсем рядко бихме видели в известен филм. Няма го и познатото хорър манипулативно усещане, макар че такива черти има, има си и "па" моментите, но като драма с хорър елементи без обичайното драматизиране и емоции. Хорър черти и елементи в нехорър филм или приказка за злото без много метафоризиране за сблъсъка на едно обикновено и ежедневно добро срещу мистериозно, тероризиращо зло. На повърхността няма от какво да се объркаш, но като че ли основата е съвсем различна. Разсъжденията вървят в посоката и съмнението какво същество е всъщност италианецът, но със сигурност присъства артистичният подход.

Следи се не толкова самото Зло, колкото проявленията му в уродливи форми, а дори и в човешко психическо изкривяване със слабост пробивания на глави и доста кървави сълзи. Героите се обособяват в различни моменти, придобиват, губят важност, допирайки се до ядрото, което е някъде между тях и отворените адови врати, служейки на историята и измествайки ударението на съвсем различно място. Въпреки че всеки фен на жанра би си харесал нещо в многообразието на проявленията на болното въображение, не всеки би се хванал на общия тон на това кино.

някой се разхожда върху гроба ти.

много лесно от тъмнината се появяват образите и в двете посоки и става ясно, че всъщност не е тъмнина а абстрактната граница, която не съществува, но разделя. последното нещо, което чу тази сутрин преди да се събудиш или в съглашение със спомена от последния хит. някой се разходжа върху гроба ти и този някой си ти, почуква леко от другата страна да ти напомни, че си ти. в бързия майндфак дори си спомняш за врата, която при ясно съзнание много рядко се е отваряла. "personal jesus", без да ги обожавам, twin peaks и една крайно индивидуалистично фрапираща сцена от екшън с Чарлз Бронсън, която нямам представа какво съдържаше, но доведе много плашещо надълбоко.

Day of the Dead (1985)

Малко в сянката на първите два Ромерови зомби филма и сигурно се явява като последната добра стъпка или пък за по-тегавите - разочарование.
Навлиза добре в шарения свят на 80-те, допълнен от музиката и комуникиращ с екшън и слашър съвременниците си. Макар да е реално далеч от тях, офбийт ритъмът от Зората е взел динамиката на времето си. Действието е сериозно напрегнато, макар и със зомбита, разкъсвания, хедшотове, оставени предимно за накрая. Основно следи хора в изолация и напрегнатия разнослоен тежък въздух между тях. Отново познати фигури с положителен персонаж чернокож и военните откъм отрицателния ъгъл, по средата са "учените", водени от д-р Франкенщайн и коравата героиня. Героите са предимно стереотипни, но със солидна психологическа основа, представяйки разни обществени позиции и идеи, поставени в запомнящи се гор сцени.
И тук Ромеро дава малко по-различен поглед на историята, като допълва изградената си вселена, но в по-съсредоточен и изолиран вид със зомбита на все по-заден план като присъствие, но пък с различно значение и участие. А е нужно и те да си имат звезда.

Spellbound (1945)

Поп психоанализа с разнищване на сънища, комплекси и травми + малко Дали, за да има и отворена вратичка. Всичко в директен noir, движен от напрегната история и сладката Ингрид Бергман като влюбена психиатърка, правеща се на детектив в компанията на дървения Грегъри Пек, с който така и не създават ясни искрици докрая.
Под умелото разказване на Хичкок филмът така и не дотежава, въпреки някои недостатъци. Не може да се бори с най-добрите сред многобройната му филмография, но пък с доловимо усещане за култовост.

Von, Satanic Blood Angel

Това би трябвало да се явява музика само при обикновено заслушване, ама сигурно не е и вярно, музика е само съвсем описателно и материално и технически. Това е най-мрачното отражение на блек метъла, достигащо или идващо, или каращо до някакво съвсем гадно място. Въпреки че на моменти и досажда с ъндърграунд звученето от тегавите хубави периоди на музиката, водено от нашепващо грачене на случайно боготворене красотата на злото или гаднички истории.
Ако някой от случайните ви познати е вманиачен в тая група съвсем злучайно, може би нещата не отиват в много добра посока.

Както се вижда и пише из коментарите публиката е в транс. Има някаква компилация Satanic Blood Angel, която е полезна при желание за запознаване с музиката на тая приятна група.

Satan fertile
Woman's egg
Need to cut
Her own skin
Son of Satan
Within womb
Need to cut
Her own skin
With a razor
Spells a word
Within the chest
A single word
Carved in deep
Through the skin
Bleeds the word
Satanic Blood
Praise
Satanic Blood
Satan
Satanic Blood

Martin (1977)

Мартин с ударение на а-то е с физиономия и донякъде присъствие на нещо средно между невъзмъжали Удо Киер и Джон Малкович. Дали е случайно, че такива образи винаги са рисувани с близки черти. Най-близката асоциация като дори пряко влияние е с небезизвестния едноименен персонаж от Декстър. Гледната точка е подобна, историята върви с главния герой, който дори се опитва да води нормалния си живот, а като отидем и в подробности близостите са още повече.

Мартин вампир ли е наистина или човек с доста проблеми, чудовище или човек. Ромеро е повече при рационалната страна като че ли, но не отрича всичко останало. История за момче социопат, прескачащо обществен, религиозен, човешки морал и явно объркано, но може би не толкова повече от всички останали, съпътствано от мрака, който понякога наистина се материализира, макар и облечен прагматично.

Реална граница между човека и животното няма. Харизматичността на героя е в красивото, добро лице, преминаваща от загадъчност към зловещите нюанси и вече контрастиращите действия. Не се откриват много от пластовете на Мартин, но в крайна сметка зрителят може да го разбере или поне да види по-навътре.
Филмът е малък с дух на независимо кино и с дървените черти, познати и от зомби историите на Ромеро. Без да му липсва атмосфера макар и пред видната незаинтерсованост или неумение към актьорската игра и химията, попиваща в историята.

Days of Heaven(1978)

Малик с доста по-уверени стъпки от дебюта си. Всичко е офбийт в полумраците и ароматните часове, между истините и крайностите. Технически изпипан, сериозно красиво заснет и съвсем деликатно монтиран.

Тук е и Вярата на режисьора, тук е и Природата, и всичко, просто зрителят е по-различен или не чак толкова обособен, но в конкретната посока. Цялото нещо с по-различен скелет, представено от колоритен разказвач.

Прави киното си по един малко необикновен и изненадващ начин. Атмосферичен, обаятелен, но и истински жив, макар и в предимно красиви снимки. Загатва и прескача, усуква се около трагедията и грозното и скрит в меланхолия дава романтичен взор. Но кафеникавата меланхолия тук е и често хладна, поначало непристъпна, но може би и само поначало. Хем истински, хем и болно патриотично американски. Но със срамежлив характер и само с обособени разнородни черти, които загатват, но и не показват общата точка.

начало.

Стоунър дневник за кино, музика и други неща.