City of the Living Dead (1980)

Заглавието е подвеждащо и объркващо повличащо в посока познатата изградена масово зомби визия и структура. Изникват сами неминуемо определени очаквания и това при сблъсъка с малко по-различната реалност, която разглежда Фулчи с още два подобни филма в своеобразната трилогия, създава известно объркване в зрителя или конкретно в мен. А самият сюжет по едно време зомбясва съвсем, макар ударението да е върху едно кошмарно зло с различни проявления, но и общи очертания. Цялото нещо е облечено в познатите поостарели гор сцени, които днес съвсем рядко бихме видели в известен филм. Няма го и познатото хорър манипулативно усещане, макар че такива черти има, има си и "па" моментите, но като драма с хорър елементи без обичайното драматизиране и емоции. Хорър черти и елементи в нехорър филм или приказка за злото без много метафоризиране за сблъсъка на едно обикновено и ежедневно добро срещу мистериозно, тероризиращо зло. На повърхността няма от какво да се объркаш, но като че ли основата е съвсем различна. Разсъжденията вървят в посоката и съмнението какво същество е всъщност италианецът, но със сигурност присъства артистичният подход.

Следи се не толкова самото Зло, колкото проявленията му в уродливи форми, а дори и в човешко психическо изкривяване със слабост пробивания на глави и доста кървави сълзи. Героите се обособяват в различни моменти, придобиват, губят важност, допирайки се до ядрото, което е някъде между тях и отворените адови врати, служейки на историята и измествайки ударението на съвсем различно място. Въпреки че всеки фен на жанра би си харесал нещо в многообразието на проявленията на болното въображение, не всеки би се хванал на общия тон на това кино.

някой се разхожда върху гроба ти.

много лесно от тъмнината се появяват образите и в двете посоки и става ясно, че всъщност не е тъмнина а абстрактната граница, която не съществува, но разделя. последното нещо, което чу тази сутрин преди да се събудиш или в съглашение със спомена от последния хит. някой се разходжа върху гроба ти и този някой си ти, почуква леко от другата страна да ти напомни, че си ти. в бързия майндфак дори си спомняш за врата, която при ясно съзнание много рядко се е отваряла. "personal jesus", без да ги обожавам, twin peaks и една крайно индивидуалистично фрапираща сцена от екшън с Чарлз Бронсън, която нямам представа какво съдържаше, но доведе много плашещо надълбоко.

Day of the Dead (1985)

Малко в сянката на първите два Ромерови зомби филма и сигурно се явява като последната добра стъпка или пък за по-тегавите - разочарование.
Навлиза добре в шарения свят на 80-те, допълнен от музиката и комуникиращ с екшън и слашър съвременниците си. Макар да е реално далеч от тях, офбийт ритъмът от Зората е взел динамиката на времето си. Действието е сериозно напрегнато, макар и със зомбита, разкъсвания, хедшотове, оставени предимно за накрая. Основно следи хора в изолация и напрегнатия разнослоен тежък въздух между тях. Отново познати фигури с положителен персонаж чернокож и военните откъм отрицателния ъгъл, по средата са "учените", водени от д-р Франкенщайн и коравата героиня. Героите са предимно стереотипни, но със солидна психологическа основа, представяйки разни обществени позиции и идеи, поставени в запомнящи се гор сцени.
И тук Ромеро дава малко по-различен поглед на историята, като допълва изградената си вселена, но в по-съсредоточен и изолиран вид със зомбита на все по-заден план като присъствие, но пък с различно значение и участие. А е нужно и те да си имат звезда.