La vie de Jésus (1997)

Бруно Дюмонт ми беше почти неизвестен, докато не гледах трейлър за предстоящия му филм, още някакви хвалби и накрая пряко сравнение с Ханеке.
Дебютът му е френска, селска coming of age драма. Чак селска не, но в доста ненаселен, че чак сюрреалистично, град/предградиe. Сниман е в носталгичен широк формат, по това време като че ли си е характерно, но тук се връзва добре. Заглавието подсказва религиозен план, докато филмът е предимно в мечатателно-екзистенциален тон, към самия край се пресичат нещата, може би и където трябва.

Направо тежи с атмосфера. Отразява бит и ежедневие с малките му "филмчета" през погледа на дистърбнат не много умен юноша. Освен че се връща много вероятно в своето детство, Дюмон помага и в пренасянето на зрителя в собствения му малък свят и спомени. Спокойствието е неизменно и тегаво, чак трагично застояло, но с неизбежна посока.

Типично за европейска драма не са спестени графични голи сцени, чак провокативни и дори ненужни, но все пак са част от нещата. Има и социално-етническата страна, която играе роля и е важна да се отбележи, но не и толкова сама по себе си.

Öszi almanach (1984)

От ранните филми на унгареца Бела Тар, когато все още отстъпва място на цветовете, избледняващи както в самия филм, така и в творчеството му. Като трагедия, поставена в обикновена битова пост-социалистическа драма. Хипстърски артхаус с постоянно борещи се няколко цвята, оправдан в прорязващото усещане и оголване на характерите в обикновените ситуации. Нaкъсан от сцена в сцена и диалог в диалог, прекалено истински и особено красноречив, студен и меланхоличен. Усещането за изкуственост и визитна картичка остава като вкус, но цялостният стил, студен, че чак режещ, го измества. Характерите се сблъскват, както светлините, променящи се с общото поле на разпространение, но след това отното заискряват самостоятелно. Претенциозността може да се прости заради странно магическия битовизъм. Бела Тар е творец, поставян на едно с Тарковски и Бергман, но това все още ми убягва.