Vargtimmen (1968)/Acid Bath - Paegan Terrorism Tactics(1996)

Ударих си Бергман без повод, като задълбаване от психологическото на италианския хорър или пък с връщане към драматичното с подходящ филм като този, явяващ се нещо като негов филм на ужасите. Изследва кризата на творец и борбата с личните му демони, появяващи се като кошмари на границата на реалността на филма, като най-силните моменти са именно във втората половина на филма и съвсем към края.
Като гол нерв, който се гърчи по-късно в Eraserhead и не само на Линч, а друга допирна точка е носталгичната визия на отминал период, тук минаващ през класическо холивудско кино, та до Шекспирова минималистична театралност. Резултатът е наистина странен трип в най-дълбоката си част, но нормално сюрреалистичен както при други подобни отваряния на пластове навътре. Автобиографичността пада само като сянка в рилейтването към друг артист с изтерзана душа, имащ нуждата да твори, събрала се в ядяща го душевна язва с наближаващата пропаст от всички страни. Тонът е мрачен и задушлив, а отсрещаната страна на един ранен Джак Торънс, персонажът на фон Сидов, стои съпружеската тиха любов и отдаденост на Лив Улман с помощта на характерните портретни близки планове, снимани прецизно от Свен Никвист. 

Бергман винаги изненадва, вкарвайки те в едно здраво, изискано по някакъв класически начин, място и съвсем бавно и правилно назрява в кулминационни моменти, отвеждащи в тиха паника. Със сюжет и мистериозно представяне като че ли се опитва да се стилизира и да вкара опорни точки като жанр, което се явява интересен експеримент, но нормално не напълно работещ на всички нива.

 

**************************************************

 Дали филмът оказа влияние не мога да кажа, но се събудих с желанието да чуя Bleed Me An Ocean на Acid Bath, а след това нямаше как и целия албум, който пък така ангажира, че трудно можеш да правиш нещо друго, слушайки го. Подобно на Бергман тонът е мрачен и огледалният ти образ понякога излиза пред теб тук с мъртвешка поезия, приятелски и обикновено близък, но сред мъгла и мазна слъдж прослойка от всякакви лайна. Една психеделична Nirvana, задълбала екзистенциално в хероиновия трип и то дори магично и приказно, поддържан с постоянно пушене. Трудно може да се опише музиката на групата, която във втория си и последен албум се явява като събирателно на цялата алтернативна сцена, но със собствено уникално звучене, стигащо дори до кросоувъра на Pantera, дет вокали и експериментирането на Tool, всичко опиращо се на медения гласец на Dax Riggs и болните му текстове.

From The Edge Of The Deep Green Sea

La vie de Jésus (1997)

Бруно Дюмонт ми беше почти неизвестен, докато не гледах трейлър за предстоящия му филм, още някакви хвалби и накрая пряко сравнение с Ханеке.
Дебютът му е френска, селска coming of age драма. Чак селска не, но в доста ненаселен, че чак сюрреалистично, град/предградиe. Сниман е в носталгичен широк формат, по това време като че ли си е характерно, но тук се връзва добре. Заглавието подсказва религиозен план, докато филмът е предимно в мечатателно-екзистенциален тон, към самия край се пресичат нещата, може би и където трябва.

Направо тежи с атмосфера. Отразява бит и ежедневие с малките му "филмчета" през погледа на дистърбнат не много умен юноша. Освен че се връща много вероятно в своето детство, Дюмон помага и в пренасянето на зрителя в собствения му малък свят и спомени. Спокойствието е неизменно и тегаво, чак трагично застояло, но с неизбежна посока.

Типично за европейска драма не са спестени графични голи сцени, чак провокативни и дори ненужни, но все пак са част от нещата. Има и социално-етническата страна, която играе роля и е важна да се отбележи, но не и толкова сама по себе си.

Öszi almanach (1984)

От ранните филми на унгареца Бела Тар, когато все още отстъпва място на цветовете, избледняващи както в самия филм, така и в творчеството му. Като трагедия, поставена в обикновена битова пост-социалистическа драма. Хипстърски артхаус с постоянно борещи се няколко цвята, оправдан в прорязващото усещане и оголване на характерите в обикновените ситуации. Нaкъсан от сцена в сцена и диалог в диалог, прекалено истински и особено красноречив, студен и меланхоличен. Усещането за изкуственост и визитна картичка остава като вкус, но цялостният стил, студен, че чак режещ, го измества. Характерите се сблъскват, както светлините, променящи се с общото поле на разпространение, но след това отното заискряват самостоятелно. Претенциозността може да се прости заради странно магическия битовизъм. Бела Тар е творец, поставян на едно с Тарковски и Бергман, но това все още ми убягва.

Lana Del Rey

Aмериканска съвсем прясно новоизлюпена като популярност певица. Грейнала в ютуб наскоро с клипа Video Games и нов имидж след дори издаден нелош незнаен албум. Лана Дел Рей е псевдоним, идващ от актрисата Лана Търнър и някакъв грозен модел Форд, всичко съвсем по американски. Не идва и зле сравнението и поставянето във филм на Линч, откъдето и всъщност научих за нея тук. Музиката спокойно минава за любовно ученическа, но няколко дена ме преследват двете песни, излезли набързо в EP. По един сладникаво магнетично спокоен начин се намърдва между всякакви неща с ясно съзнание и незаинтерсованост. Доброто американско момиче, минало през доста загадъчни и странни моменти, наричаща се "gangsta Nancy Sinatra". Съвсем скоро се очаква да се появи и новият албум.

Away with Words (1999)

Режисьорски филм на Кристофър Дойл, чиито услуги като оператор са ползвани от не едно известнo име, а разни хора посягат към филми само заради отличителния му топъл кехлибарен стил. С Уонг Кар Вай е направил 8 и вероятно немалко време е прекарал на азиатска територия, заобиоколен от всякакви странности и безумия, та да излязат наяве тука. Нещо като бийт сайберпънк артхаус с речитатив като от Бъроуз в мечтателно, наивно прозряващ, детски личен тон и много жива артистичност. Сменят се прелестни кадри и настроения в топъл бонбонен трип с поетично отнесен мечтателен и зареждащ тон. Настроението е носталгично, меланхолично и човешко между малко морска мъгла, улична пиянска романтика и търсенето на другия.

The Bird With The Crystal Plumage (1970)

Зрител и главният герой във филма стават пряк свидетел на опит за убийство в задушаваща клаустрофобична безпомощност. Загадката се разкрива постепенно, в постоянно отъждествяване и въвличане в нея. Дебютът на небезизвестния Дарио Ардженто. Ключовата дума е "стилен", а жанрът е giallo. Първо в литературата, а след това и в киното, мистериозни булевардни криминални истории, преплитащи брутални убийства и наситени с еротични нюанси. Другото име е Виторио Стораро, снимал "Конформистът", "Апокалипсис, сега" и не само, но би трябвало да се спомене и Мориконе, но само като фон. Тук претенциозността зад кадър все още е умерена и за добро или лошо далеч от самоцел. Заедно с липсата на гор сцени може да му се лепне етикет беззъб, но това добавя определена завършеност на филма, махайки остаряващите окови на специалните ефекти. Ардженто задава отрано стандарти само загатвайки какво ще предстои нататък. Сюжет и герои за фон в една езотерична сюрреалистичност, добиваща най-ярки очертания в ритуално бавно изпълнените фетишизирани убийства.