В доста студена и влажна съботна вечер, няколко часа след един неосъществен опит за позиция и глас поради неудобността на времето и на съвсем по-неудобно и закътано място, се осъществи срещата на българската публика с не-метъл* групата Pain of Salvation. А публиката или поне отбрана част от нея е осъществявала вече този контакт, но не и на наша земя. Липсват ми обаче средства, желание и амбиция в живота, че да предприема подобна стъпка. Шведите или да не кажем шведът са най-известни с авангардната си прогресивност и експерименталност, която преди 5-6 години ми отвори някаква по-важна врата за възприемането на организираните звуци. Макар и с позагубен интерес къде от промяна на емоционалното същество и с последните неособени албуми, отделих 42-та лв. Наживо обаче това нямаше толкова значение, напълно се вписваха всякакви песни в това, което витаеше навсякъде. Особена магия, особена лична искреност сред има-няма 200-те души. Не беше метъл концерт, защото и групата не свири метъл, макар и с такава публика, мръсните ми кецове като че ли се отличаваха. Съвършена идентичност, нехарактерен тон, запазващ се и в най-праволинейното соло. Звуците се нижеха, изсипваха и дори и без да си напълно доволен можеш да простиш всичко, защото те са си те. Pain of Salvation са група с напълно обособен и изявен лидер, какъвто често е нужен и чия вината, че е надарен с такава харизматичност и такъв глас. Даниел Гилденлоу се провря във всеки един от присъстващите, проникна в мрака и детската болка, изкара всичката самота навън, а на самия финал заедно ни накара да се отделим от тая самота, докато припяваше Hallelujah, вдъхновено и прочувствено. Навън пронизваше есента, а вътре се промъкна една хипария в странни одежди, водени от емоционален бунтар. Сега съм студен и циничен отново, но тая вечер не беше така.
Няма коментари:
Публикуване на коментар